С викингски кораб от Норвегия до Истанбул: Изповедта на един съвременен мореплавател

„Всяка година прекарвам между шест и осем седмици на борда. Това ми донесе нови приятелства и ми показа колко щедри могат да бъдат хората“, разказва Ларс Бил в лична изповед пред The Guardian за едно необикновено и сурово пътешествие, което възражда духа на древните скандинавски мореплаватели.

Всичко за Ларс започва през 80-те години на миналия век в Дания, когато по-големият му брат го води в Роскилде – град, известен с пет оригинални викингски кораба. Там той започва работа като доброволец към местния музей, помагайки за изграждането на една от първите реплики. От този момент нататък викингите стават неизменна част от живота му.

До пенсионирането си преди четири години Ларс работи в ИТ компания, но паралелно с това е доброволец във фондацията за викингско наследство „Осеберг“ в Тьонсберг, Норвегия. През 2023 г. той застава начело на организацията като неин председател.

Повече от 2000 нита и средновековни брадви

През 2014 г., с помощта на десетки доброволци, фондацията започва амбициозен проект – построяването на Saga Farmann. Това е 20-метров автентичен дубликат на викингския кораб „Клостад“, открит през 1970 г. закопан в нивата на норвежки фермер. Археолозите установяват, че съдът е бил търговски кораб от 998 г. от н.е.

За строежа ентусиастите използват единствено традиционни викингски методи:

• Сечене на дървесина в гората с ръчни брадви.
• Използване на точни копия на средновековни инструменти.
• Ръчно изковаване на хиляди метални нитове, един по един, от местен ковач.

„Беше тежък и изключително бавен процес, но искахме да покажем на света как точно са го правили предците ни“, споделя Ларс.

Пътуването до Миклагард и суровият живот на борда

Тъй като оригиналният кораб е бил товарен, екипажът решава да измине реален викингски търговски маршрут – от Тьонсберг до Истанбул, който в скандинавските саги е наричан Миклагард („Великият град“ на старонорвежки). Експедицията потегля през април 2023 г., а Ларс се присъединява две седмици по-късно, прекарвайки на борда половината от 16-седмичното плаване.

Комфортът на такъв кораб е абсолютно понятие. Екипажът от около 12 доброволци спи директно на палубата, често под импровизирана палатка, за да се предпази от дъжда. Корабът има кабина, но тя бързо става необитаема и миризлива, тъй като солената морска вода в трюма предизвиква гниене. Повечето доброволци се сменят на всеки две седмици и никога преди това не са виждали кораба – пристигат като непознати, но суровите условия бързо ги превръщат в най-близки приятели.

Пътуването по река Рейн и надолу по Дунав се оказва истинско изпитание. Пролетта е ледена, нощите – смразяващи, а сутрин екипажът се събужда с лед по палубата. Емблематичен момент е преминаването през Лондон, където прочутият Тауър Бридж се разтваря специално, за да пропусне викингския платноход под напора на вятъра.

Бури, дебели въжета и българското Черноморие

Управлението на подобен съд изисква огромна физическа сила. Викингските кораби нямат кил и ако екипажът няма опит, лодката просто се носи по течението. Въжетата са дебели, тежки и изискват здрави мускули.

„Най-хубавото беше да използваме техники на 1000 години. Но ако викингите можеха да ни видят колко сме некомпетентни, сигурно щяха да умрат от смях“, шегува се Ларс.

По време на плаването екипажът преминава през светкавична буря, но тъй като лодката е изцяло дървена, мълниите удрят директно в морето около тях. Истинското предизвикателство обаче се оказва прекосяването на Черно море.

Възползвайки се от доброто време, екипажът отплава в 2:00 часа през нощта от Южна България. Всяка по-голяма вълна, която се разбие в борда, е можела да потопи безпалубния кораб, но за изненада на всички, репликата се оказва изключително стабилна. След почти 24 часа непрекъснато плаване на смени с по 4 часа сън, умореният до краен предел екипаж навлиза в Босфора.

Пътешествието завършва триумфално в Истанбул, под светлината на пълната луна над Босфорския мост. Изминаването на 3500 километра (2175 мили) по европейските водни пътища и морета – точно така, както са го правили викингите преди векове – остава момент, който Ларс Бил и екипажът му никога няма да забравят.